Легенда за еделвайса

Днес научих една много хубава легенда за еделвайса. Тя разказва, че това са малки деца, които бог превърнал в еделвайсчета, когато турците отвлекли хората от едно село. Везирът наредил да избият родителите, а децата да откарат в планината. Но се спуснала мъгла и скрила децата. Когато поробителите дошли да ги вземат, видели само скали, по които имало бели цветенца.

Наистина, като се загледаш внимателно в еделвайсите, ти се струва, че приличат на малко личице с очички.
Винаги ме учудва това народно въображение и умението да се сравняват нещата. Същото си мислех и когато четох "Легенда за лястовицата". Днешният човек май вече няма такава фантазия или поне аз така си мисля.

Легенди за Иван Рилски

Четох тази легенда за Иван Рилски за първи път тази сутрин и ми беше много интересно как народът е показал светеца още като дете. Едно време съм чела една легенда за света Петка, която също така била странна от дете, спомням си и "Детство Исусово". Явно в народните представи хорат, надарени с нещо по-различно от другите си го носят у себе си от раждането.
Мисля си, че в живота това си е така, но пък никой не се грижи да открие талантите на хората, само се приказва за това.

Варианти на легендите

Прочетох легендата за Слънцето и Месечината, знам я в малко по-друг вариант. В него Слънцето и Месечината се скарали какви да бъдат децата им - слънца или месечини. За да не се развали сватбата, решили да родят 9 слънца и 9 месечини. Тогава дядо Драгич подсетил хората, че ще изгорят от слънцата и няма да заспиват нощем, защото ще е светло като ден. Малки разлики.

Скоро научих една легенда за една странна скала, която прилича на куче. Кучето било крадливо, дебнело хората и им отмъквало храната, когато работели по нивите. Една майка тръгнала да занесе храна на сина си - орач, видяла кладенче, оставила торбичката и се навела да налее на сина си прясна вода. Кучето грабнало торбата и побягнало, а майката го проклелела да окаменее. Така станало. Майчината клетва се сбъднала.

Скалата наистина прилича на куче с торба в устата.

Други хора от селото казаха, че кучето не крадяло храна, а малки бебета и ги носело на зла жена. В устата му не била торба, а бебе, повито в пеленки.

Аз обаче обичам кучетата и предпочитам първия вариант.

Как едно предание може да промени съдбата на човек

Питала съм се понякога как човек решава да стане писател. Нещо "го кара отвътре" или си избира целенасочено това да прави. Сигурно ги има и двата варианта, иначе не би имало писатели, които никой не чете. Явно при тях има недостиг на талант и всичките им напъни са напразни.

Прочетох как Петко Славейков прави първите си писателски опити. Едно предание става повод той да се свърже с писателския "занаят", както сам се изразява. Доколкото знам и Йовков е почерпил идеи за много от разказите си, след като е чул някаква легенда или местно предание.

И на мен ми разказват в нашето село много предания за различни места наоколо, но не ми идва да писателствам. Явно, че и талант трябва, трябва да си го носиш отвътре и да ти се иска да кажеш на хората и то не как да е. Днес много хора вече са забравили или даже не знаят местните легенди. По-старите хора все още ги разказват, но понякога променят някои неща. Наскоро много се смях на едно съвсем осъвременяване на едно предание в близко до нашето село, където ходих на гости при приятелката си. Нейната баба ни разказваше за една мома, която загубила овце от стадото и ги търсила в една гора, където я срещнала юда и поискала да отнеме красотата на момичето. Накрая я превърнала в един камък, хората от селото го наричат "Пастирката", защото прилича на жена, а до него има по-малки камъни, които според местните са овцете. Като ни разказваше това предание, бабата в един момент каза следното: " Тя си била забравила телефона и не могла да се обади, че отива в гората да търси овцете." Голям смях падна, а старата жена в първия момент даже не разбра защо толкова се смеем. И така, променя се животът и снего и преданията.

Крали Марко - най-легендарният юнак

В нашето народно творчество Крали Марко е най-легендарната личност и винаги ме е учудвало отношението на народа към него. Толкова любов и толкова справедливост! Човекът от народа му прощава любовта към виното, сприхавостта, но не му прощава високомерието. Това е ми е много интересно и си мисля, че и днес е така. Много е интересен този наш народ. Пее песни за Крали Марко, създава невероятни легенди, но когато реши, че някой е прекрачил правилата, му удря един такъв плесник, че може свят да му се завие. Все пак Марко е пожален, защото отнемайки му силата, народът му е оставил възможността да побеждава враговете си със сила, можеше съвсем да го накаже.

Понякога си мисля, че така е с всички наши любимци - ха се самозабрави, ха един невероятен шамар. Както майките правят с децата си, да си знаят мястото, нищо че са обичани до болка. Тези легендарни образи са си всъщност деца на народа. Така е и с Хитър Петър, така е и с Крали Марко, така е и с някои днешни "Марковци".

Легенда за кошутата

Всеки край си има своите легенди, така е и в моето родно място. Когато още бяхме малки деца, баба ми е разказвала една легенда за кошутата. Легендата се разпространила някога, когато хората за първи път видели една кошута на чешмата край селото. До този момент не били виждали кошути в района. Ще я разкажа, както я знам от баба си:

Имало една много хубава мома в село и се казвала Стояна, била кръстена на дядо си, стар хайдутин, който се бил споминал вече. От него останали пищовите му и един нож, обкован със сребро. Играела си Стояна с оръжията, ставала все по-сръчна и ловка.

Когато дошло време да я искат за жена, селският чорбаджия пратил сватове в дома й, но тя не харесвала сина му. Казала това на баща си, но той се полакомил за богатство и се врекъл на богаташа да му даде Стояна за снаха.

Момичето чуло това, грабнало дядовите си пищови и ножа и хукнало да бяга.

Пуснал чорбаджията кучетата си след нея, пратил аргатите си да я заловят, но Стояна изчезнала незнайно къде. Баща й се сетил, че ще дойде да се сбогува с майка си и с чорбаджийските хора направили засада до чешмата.

Когато момата в късна нощ се промъкнала до селото, гръмнала пушка и я ранили тежко. Тогава нейната орисница я сторила на кошута, за да не я хванат преследвачите.

Хората говорят, че и сега тази кошута слиза вечер на чешмата.

Легенди

Сигурно си спомняте онези детски години, когато мама ви четеше легендите за красивите русалки, за морския цар или за дивния Крали Марко, който обикрачвал Стара планина и я прескачал с чудния Шарколия. Един чуден свят се таи в тези странни предания и легенди, идващи от най-далечното минало. И после идва мигът, в който ставаш наясно, че не всичко е истина, че Крали Марко не бил толкова огромен, а говорещи коне просто няма, както няма и пленителните русалки, които се женят за най-бедния момък и го правят щастлив. Малко тъжно е, като научиш истините на живота, но какво пък толкова и той си е достатъчно хубав, ако махнеш това-онова.

Но има и други легенди, те сякаш искат да ти кажат нещо, за да го запомниш за цял живот, няма значение дали въобще са истина или не, няма значение колко е истината в тях и колко народът е добавил през вековете. Когато си на Калиакра, не е възможно да не си спомниш за онези девици, сплели косите си и хвърлили се в бездната. И дали са били все руси, както разказват местните, и дали са били синеоки, няма значение - помниш какво са сторили, а не цвета на косите и очите им, това дали някои го знае, също няма значение.

Всеки народ си има легендите, пази ги, предава ги на децата си. Така поне трябва да бъде, а дали е така, времето ще покаже.