Питала съм се понякога как човек решава да стане писател. Нещо "го кара отвътре" или си избира целенасочено това да прави. Сигурно ги има и двата варианта, иначе не би имало писатели, които никой не чете. Явно при тях има недостиг на талант и всичките им напъни са напразни.
Прочетох как Петко Славейков прави първите си писателски опити. Едно предание става повод той да се свърже с писателския "занаят", както сам се изразява. Доколкото знам и Йовков е почерпил идеи за много от разказите си, след като е чул някаква легенда или местно предание.
И на мен ми разказват в нашето село много предания за различни места наоколо, но не ми идва да писателствам. Явно, че и талант трябва, трябва да си го носиш отвътре и да ти се иска да кажеш на хората и то не как да е. Днес много хора вече са забравили или даже не знаят местните легенди. По-старите хора все още ги разказват, но понякога променят някои неща. Наскоро много се смях на едно съвсем осъвременяване на едно предание в близко до нашето село, където ходих на гости при приятелката си. Нейната баба ни разказваше за една мома, която загубила овце от стадото и ги търсила в една гора, където я срещнала юда и поискала да отнеме красотата на момичето. Накрая я превърнала в един камък, хората от селото го наричат "Пастирката", защото прилича на жена, а до него има по-малки камъни, които според местните са овцете. Като ни разказваше това предание, бабата в един момент каза следното: " Тя си била забравила телефона и не могла да се обади, че отива в гората да търси овцете." Голям смях падна, а старата жена в първия момент даже не разбра защо толкова се смеем. И така, променя се животът и снего и преданията.
